Нещо ми тежи на сърцето и току-виж е от това, че не съм писал сериозно от 2018.
Доста неща ми тежат, всъщност, но за човек, който мисли, когато пише, не-писането помага.
Вероятно няма да видите този пост (фб не харесва неактивни акаунти), но ако и един човек го види и се почувства разбран, ще си струва.
Чувствам се така, ако изобщо може с музика да се опише: https://youtu.be/kDwgqcWBS5s
Имам усещането, че всички сме здраво изгубени, просто повечето успяваме да го крием или потискаме. Не знам дали помага да го признаеш на глас, но от опит забелязвам, че не помага много да го криеш и потискаш с години.
Трудно е да си мъж през 20-те.
Трудно е да се харесваш, трудно е да си уверен. Мъжете като баща ми вече не са модерни, а модерните мъже не ми се струват много мъжествени. Не е много ясно какво се очаква от теб, та всеки стреля в тъмното.
Трудно е да си спокоен, защото трябва да спреш да се сравняваш и подценяваш, а на милиони хора им плащат да ти напомнят какво ти липсва. Повечето от останалите го правят безплатно в свободното си време, за да се разсеят от нещата, които на тях им липсват.
Трудно е да се отпуснеш и да си починеш – ако изобщо можеш да “вкараш” в думи какво те тревожи, все по-често няма с кой да споделиш. Пък и да има, и те са объркани – човек, който не може да разбере себе си, по-трудно разбира и отсрещните.
2х, ако си баща. х4, ако имаш момче, защото не знаеш какво да правиш с двама мъже.